Да си пуснем Цеца и да почетем Елиът. - Катерина Георгиева

Цялата изминала зима ми се слуша Цеца. Народната ми човешка душа се привличаше неистово от чувствения крясък на сръбската легенда. Сякаш между театрални монолози и колективна загуба на памет изпитвах най-първичния копнеж по нещо истински кичозно и сантиментално под небцето, което да обере болката ми и да я превърне във висящ суджук от нечий слънчасал балкон в краен квартал на изчезващ град. И докато се чудех дали пък да не взема да прочета някоя трагедия на Шекспир или да напиша пиеса за невъзможността на любовта в банални стихове, Цеца все повече побеждаваше. Бях малка и невидима, а нейният пищен вик ме пронизваше като рицарско копие насред средновековна пустош. И така всеки ден, всеки час, минута, секунда, а аз все повече се смалявах и смалявах. Мечтаех си аз да пея Кукавица. Чувствах го с цялото си сърце и не ме беше срам да си я припявам кресливо пред смутените погледи на същите онези интелектуалци и артистични динозаври, които все по-категорично обладаваха сцените с праисторическия си глад за зрелища. Признам си, че жадувах да я изтепосат на някоя театрална сцена и всички да се напием до припадък, докато не изревем фалша си и не изпием суетата като сладък пунш от праскови. Докато не се разпаднем като прахови частици от безкрайната вселена, неспособни да построим собствена ракета, с която да я прекосим и да повярваме отново в добрината й.

            Още първия път, когато гледах показа на „Самотата в съвремения човек/свят“ се разплаках като пълна глупачка, когато чух Кукавица. Веселка Кунчева знаеше какво искам (деликатен смях на обикновен пчелояд). Какво са направили? Не, нека затворим с шепи очи и да ги стискаме, докато не свърши. Това и нашият разпад ли е? Нашият порочен кръг на ада, в който се въртим като полудели зверове в опитите си да скрием кои сме. Нашите мрачни улици, по които се разхождаме в очакване на изчезване на света, в изчезване на звуците, гласовете, рекламите, фойерверките, съобщенията, телефоните, диамантите, банките, музикалните концерти, книгите, събитията, заглушителите на душата. И недочакали да се превърнем във всички тях като малки пластмасови парченца остатъци от цивилизацията. Под лъжичката се прокрадва опит за вик, обръщам се към себе си, за да видя кой там се е скрил и се опитва да ме саботира с шумните си реакции и виждам, че това съм аз. Поглеждам към сцената и там са всичките ми уморени варианти, всичките ми счупени философии, цялото ми същество, което вие, влачи се, дере се, отваря уста, но нищо не излиза, протяга ръка към някой, но той изчезва, изпива бутилка вино и я замерва по стихосбирка на Елиът, не улучва и припада. Този път виждам и всичките актьори там. На това място, на което толкова ни е страх да отидем през деня. Защото на светло не искаме да видим тъмнината си така бързо. Страх ни е да не ослепеем, да не изгубим балансираното си тегло, да не полудеем. А опитите в тази лаборатория на Веселка Кунчева и Мариета Голомехова не дава други възможности, освен тези на силното емоционално присъствие. И аз виждам актьорската маса като една обща движеща се сплав от пластове човешки страх, инерция, копнеж, проникновен вик в нощта срещу задушаващата прегръдка на самотата. Сценографските решения са достатъчно красноречиви, студени и ясни – телени мрежи, впити в кожата на човека, като вечно жадно за кръв насекомо, сфери, които затварят съществото в собствената му глава и го разделят от другия, оранжеви мрежи, като при пътна помощ, които омотават лицето и то изгубва нормалната си форма, изкривено във вечното и неизбежно чакане на щастието. Не, няма негативизъм и мрак, само оглозган, но възможен шанс за признание. За осъзнато и болезнено потъване в нашите отделни костюми и маски, които грижовно и нежно сме отглеждали цял живот, докато не ги свалим конец по конец, парче по парче, дантела по дантела. Нека ги разкъсаме, нека си признаем, че не сме толкова високо, че може би още не сме летели, че и ние, като древните гърци, сме се спускали доброволно към дъна с различна дълбочина и сме забравили челниците си. Нека плуваме там, в тъмното, дори да усещаме, че може никога да не свърши. Защото само в признаването на самотната тъмнина има истински светло. Или поне хоризонт отвъд.

Послепис - Желая на тази лаборатория да продължи да живее под формата на спектакъл (въпреки че в този случай формата няма никакво значение), защото трябва да гледат очи, да слушат уши, да се свиват колкото се може повече човешки стомаси. Да се играе, да живее.