Един танц - Наталия Вълкова

            В последния ден от фестивала имахме възможността да гледаме на сцената на Държавен куклен театър – Стара Загора една творба, която може да бъде възприета само през емоция и през насълзени очи. Спектакълът на Марция Гамбардела и Валентина Дела Торе се занимава с темата за болестта алцхаймер и как тя покорява човешкия живот; представя по трагикомичен начин ежедневието на една възрастна дама, която се е изгубила сама в спомените си, в преживяванията си. Една дама, която се изправя сама срещу състоянието си и се бори да изплува на повърхността на забравата.

            В „Оперета Алцхаймер“ има една актриса и една кукла. Двете се сливат почти изцяло в едно през по-голямата част от спектакъла – тялото на куклата, краката на куклата са всъщност тялото и краката на актрисата, която е прикрепила към кръста си роклята на дамата, с едната си ръка управлява главата ѝ, а с другата – лявата ѝ ръка. Но управлението на куклата не е единствената причина, съживяваща неживото действащо лице. Изработката на лицето и ръцете придават на чертите естественост, а движенията, с които актрисата задвижва походката, танците, говора, пускането на радиото, разлистването на албума със спомени, придават последната капка жизненост.

            Публиката става свидетел на един ден на „съживената“ дама. Ден, който е изпълнен с обърканост, забрава, малки проблясъци от миналото и настоящето – както всеки друг ден на човек, покорен от тази болест. Но това е и ден, в който песните, усмивките и танците не липсват. Денят започва отначало няколко пъти, а именно заради забравата насладата от танца всеки следващ път е по-голяма и той всеки път доставя удоволствие и радост в празнотата на съществуването.

            Борбата с подобно състояние е жестока, защото как можеш да се изправиш пред някого или нещо, щом сам не помниш и не знаеш кой си, къде се намираш, какво ти се случва. Щом забравяш и не разбираш, че си болен. Щом не разпознаваш хората, седящи насреща ти и подаващи ти ръка за помощ. Единственото, което остава, е да пуснеш радиото, от което да зазвучи „Аве Мария“. Да изтанцуваш един танц, последван от малък спомен – цвете или снимка. Да изпаднеш в самота. И да повториш отначало.