Какво казват зрителите за нас

Красиви преживявания ни очакват на Пиеро 2023

виж повече...

Светът е война и не искам да слагам цвете на каската като Йовковия Люцкан, но много ми се говори за театър след вчерашния “Страх“ на Куклен театър Стара Загора / State Puppet Theatre Stara Zagora.
Създаден преди 6 години, понесен върху крилете на Икари, побрал в минути проекциите на страха през всичките етапи на живота и времената след него, „Страх“ оголва страховете, дава им имена, реплики и тела – на момче, мъж и ...мъртвец.
В спектакъла има политика, психология, история...Всички те събират греховете на страха в безкрайна хронология – от детството и всички стъпала след него до края (и след него). Всеки етап е придружен от съответния страх, така както малкото дете от песничката е изпратено от калинка през целия път до вкъщи. („Рано днес на лов със тати ходихме в гората, а калинка ни изпрати с мама до вратата.“)
Никъде преди това не съм виждала да се играят едновременно три проекции – начало, среда и край на човешки живот – на една сцена, в един момент, пред един зрителски поглед, повторен в цялата зала, в един ритъм и с еднаква сила.
Реалният живот е пощаден от това – може да излизаме от един страх и да попадаме в следващия, но не можем да влезем два пъти в един и същ страх, защото сме други и другаде по пътя си. Затова сме предпазени от едновременното изживяване на всички страхове.
Главният хроникьор на страха, който помни всички пъти, в които е умирал, не е успял да стигне до претръпване, да направи гласа и движенията си натежали от страх, тромави, отегчени, преминали от другата страна на живота. И на страха. Искаше ми се да бъде такъв. Може би така трябва. А може би това е единствената форма на надежда, която ни е подарена от режисьора.
За страховете като Голгота на Душата няма да говоря. Ословестяването е допълнителен пирон. Стига ми, че Душата оцелява или възкръсва, не знам.
Какъв е краят на „Страх“? Добре че бях на театър с квалифициран преводач на този край. Нямаше да го разбера иначе. Просто защото няма такъв. Финалът е прикрепен към органичната тъкан на спектакъла, за да изведе зрителя от състояние на вцепенение – естествената атмосфера на страха. Изкуствен танц с изкуствени усмивки-гримаси на актьорите, имитация на весели звуци, които да ни върнат към задължителната илюзия за театър и да се сетим от колективния поклон на сцената, че е време за аплодисменти.
Искрени! На бис! Възкръснали от страховете ни и пречистени от тях! Залата не аплодираше страха, а сценична игра, прецизна като скалпел, който ампутира страха.
Поне за малко.
***
„Люцкан поглежда към земята и от хризантемата не вижда ни следа, поглежда и подир войника. Очите му се премрежват от сълзи.
- Какво има? - пита Караколев, който току-що пристига.
- Цветето ми стъпка. Нищо не му правят хората, а той... Стъпка го, на! - И Люцкан се разплаква, както плачеше някога, когато му удряха бомбето в земята и дърпаха полите на редингота му. Друг да беше на мястото на Караколева, би се смял с глас. Но ловецът познаваше добре Люцкана, при това беше изгладнял и страшно озлобен.
- Кажи ми го кой е! Кажи ми го само кой е! - викаше той. „
Днес Светът е война.
И страх.

https://www.facebook.com/margo.b.toteva/posts/4202784969825220

Вдъхновено от много силната постановка "Прегаряне"

Светлин Иванов

Прегаряне
цял живот
препускаме
за да забавим
за да се забавим
някой ден
безжизнено
и грозно
и какво
като сме
свързани
свързани с устройства
да решават
вместо нас
какво е просто
просто би било
за тях
да си прекрасен
да споделяш
в нета гримове
покупки
и растения
сложното
завинаги
ще е за нас
ние сме
не много нужни
живородни
дневни бдения

Бях на втория ред. Там летят жаби, актьори и истини. Буквално. Прегарянето е в 3D, при това на бързи обороти. Пречистването - също.

През цялото време си повтарях, че това е само театър. Но не е. Това е хроника, изповед и предупреждение. "Прегаряне" е компас в лабиринт, в който изборът е фиктивен, а новото божество се казва Цел, то е жадно и иска жертвоприношения. Дори някой да прозре, че животът е за събудено живеене, това не е целесъобразно и прозрението бива изтрито, а човекът - елиминиран. Чрез прегаряне. Не е страшно нито илюстрирането на света ни, нито иронизирането му, нито аутопсията му. Страшно е пророческото "Теб те няма, теб те няма..."
Много милостиво и предвидливо спектакълът се играе за първи път през юли. Сега лятото приспива прегорелите ни страхове и размива пандемичното ни минало. "Ако миналото припадне в мозъка ти, изрежи го."(Тези думи звучат на празната сцена, преди да видим актьорите.)
Всички платихме и ще плащаме висока цена , а вноските й се наричат щамове. Но ако "Прегаряне" е спектакъл, вдъхновен от това, което ни се случи след март 2020, имало е не само прегаряне, но и катарзис.
Дори да нанесем на душите си спокойствие 50-ти фактор, "Прегаряне" ще ги изпепели. Но ще ги преведе през лабиринта, предупреждението и пророчеството до простите истини:"няма да умра, преди да срещна себе си със себе си, преди да сипя пясък в пазвата си, преди да прозра, че няма утре. И вместо да сложа очите си в джоба, ще посрещна с тях слънцето".
Актьорите играят "Прегаряне" в състояние на флоу. Само че не знам как се казва това на български. Но спектакълът трябва да се гледа. Пропускането му вреди на нашето здраве. Като прегаряне.

https://www.facebook.com/margo.b.toteva/posts/3529529987150725

Скъпи колеги и приятели от Държавен Куклен Театър - Стара Загора,

Искам да благодаря на всички вас за празника „Пиеро”, който ми дадохте възможност да споделя с вас и с дошлите от цяла България и от други краища на света творци на кукления театър. Вашият „Пиеро” е фестивал-събитие не само за малка България, но и за големия свят отвъд пределите на страната.  Да организираш фестивал със замах и със сърце,  е талант.  Възхищавам се и дълбоко се покланям пред вашия организаторски талант, къртовски труд, неизчерпаема енергия, безгранично гостоприемство и човешка сърдечност. Вие сътворихте радост за всички – и за участниците, и за гостите, и за зрителите на фестивала. Благодаря ви за топлото чувство, с което обгрижвахте нас, вашите гости. Благодаря ви за видяното, преживяното и за срещите с толкова различни творци и творби. Фестивалът „Пиеро” доказа, че е ревностен пазител на истинската фестивална традиция – творческото общуване. Той не е просто витрина, на която се показват артистичните търсения в областта на кукления театър за възрастни. Той е запазена марка за най-доброто в тези търсения, която вие наложихте не само у нас, но и по света. На многое лето на марката „Пиеро” и успешен нов театрален сезон на Държавен Куклен Театър – Стара Загора! Желая ви здраве и висок творчески дух и ви благодаря за удоволствието и честта да бъда заедно с вас на вашия чудесен фестивал!

Прегръдки на целия екип на театъра и на фестивала и специално на мотора от три конски сили – Дарин Петков, Таня Калчева и Мариела Кралева.

Нина Димитрова

Театър „Кредо”  

Сградата на операта в Стара Загора, географски и исторически, е място за срещи между миналото и настоящето. Панорамната гледка от сградата разкрива разкопките на древната Августа Траяна, а това което се случва на сцената и между стените, за добро или лощо, представя изкуството такова, каквото е днес. В първия ден от Единайсетия международен куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“ се добави още едно измерение – това на бъдещето.

Интерактивната архитектурна инсталация „Конгломерат“ е разположена във фоайето на операта до 29-ти септември. Можете да бъдете първите в България, които да потънат в добавената и виртуална реалност на над 60 български спектакъла, селектирани и сканирани специално за проекта. Куратори са Огняна Серафимова, Хана Шварц и Петър Митев, инициативата е на СБХ. През екрана на телефон или чрез VR очилата пътувате не само в сценичната реалност на представленията, но получавате достъп до различни гледни точки, недостъпни за зрителното ви поле от залата, виждате част от рисунките на сценографите от работните проекти – това е изкуство от близо, от много близо. А ако сте били наскоро в салоните на операта или на кукления театър в Стара Загора ще добавите още малко „реалност“ към вече преживяното на седалката в салона. Добавена реалност демонстрира и изложбата „Дигитално мастило“, разположена точно до Конгломерата. За да я възприемете имате нужда от смартфон със заредена батерия, специално приложение, което се сваля за минутка и... това е. За останалото са се погрижили Боряна Дончева, Иван Матеев, Зоран Мише и Златка Узунова – авторите на шестте графики, към които да насочите екрана и да наблюдавате трансформацията. „Лаборатория Виртуална и разширена реалност – София Тех Парк“ с ръководител проф. Стоян Малешков – благодарим! Ние се забавлявахме страхотно, а децата ни констатираха: „Мноо яко.“ Да, яко е.

Във фоайето на операта до 29-ти септември можете да видите и картините на Силва Бъчварова. Сценограф на над 120 театрални постановки, илюстратор и преподавател по живопис и сценография за куклен театър. За изложбата директорът на Градската художествена галерия в Стара Загора Марин Добрев казва, че със своите метафори, символи и образи, ни кара да полетим между небето и земята. Защо се вписва в добавените и виртуални реалности ли? Защото някои перспективи в изкуството, а и в живота, нямат нужда от посредничеството на екрана.

Изкуството всъщност отразява ония, които го възприемат, а не живота, е казал Оскар Уайлд в един не-технологичен век. А вие как сте готови да отразите изкуството? 

Ани Турлакова

БЛОГЪТ НА ИВАН
Последният човек на Веселка Кунчева

Ситуация, достойна за...екзорсизъм и разгърната в спектакъл.
В Кукления ни театър. Наистина. Честен кръст!
Нали знаете онези сюжети, в които клоунът е с черно въображение, прецизни умения и пъкъл във вените? Нещо подобно е. Само че с кукла. Тя не оживява по някое време, а в един момент заявява за самостоятелния си живот. И то пред „детето“, което уж я управлява като петрушка в един много сложен момент - докато е насадено в ядрото на набожното и изтласкано в периферията на детството.
Така в театъра на куклите, една точно определена от тях застава в центъра на спектакъл, който прави от ада сюжет и го поднася на зрителите през смеха и болката, осъзнаването и философията. Има си сценарий, действие, актьори – всичко. Няма кукловоди. Защото зрителят става проводник на тихия ужас, че не човекът води куклата, а тя го „призовава“ като средство за съществуването си. (Да, знам че се нарича актьорско майсторство, само че по време на спектакъл майсторлъкът е в илюзията, която създава.)
Куклата Тайрън рязко и властно обявява своя живот. Това е изискващ, диктуващ, заповядващ живот, който причинява порастване, самостоятелност и осмисляне.
Спектакълът се играе на три нива.
В първото и най-първично ниво всичко изтласкано, потиснато и несъзнавано оголва зъби и проговаря на хищен език. От устата на куклата Тайрън към душата на „детето“ Джейсън свистят нажежени истини. Властната и манипулативна майка, потиснатият син, липсващият баща, сковаващите страхове, напиращата сексуалност, премълчаваните обвинения, стаените копнежи…Всичко настоява да бъде осъзнато. И това става във възможно най-неподходяща среда - един плакатно-лозунгов свят, в който порастването не е желателно и всички са деца, които „бързат“ да репетират с кукли постановка, платена от църквата. Само че децата са пораснали, куклите са със самостоятелно мнение и поведение, възрастните са привидно целомъдрени, а Бог е сведен до кръст – честен кръст, на който се разпъват рехави илюзии, кухи представи, фалшива набожност и прогнили равновесия.
Във второто ниво е философската дилема дали Сатаната е другото лице на Бога. Наистина съжалявам, че нямам достатъчно услужлива памет, която ми трябва за точен цитат от спектакъла. Защото на равнището на думите са извикани истини, които сме внимавали да не изречем на глас – дали там, където сме съзирали Сатана, много често е надничал Бог… Само че повечето от нас сме прекалено натоварени с вина, залостени в задръжки и сковани от страхове, за да го осъзнаем. И някъде в периферията на случването едни въпроси зачакаха времето си – защо сме приели за правилно да наричаме грешно нормални и естествени неща? Религията като поведение не противоречи ли на вярата като състояние? И кое от двете ни води към сакралното? Защо трябва да сме такива, каквито не сме, докато възпалим това, което сме създадени да бъдем?
И тук слагам точка. Голяма и червена. Защото актьорите ми разказаха играта и ми...“набраха лайката“.
В третото ниво един многопластов смях залива случките и ги подправя с прясна и освежаваща ведрост. Вицов смях щедро подхранва ситуации, подходящи за малките часове. Чрез тях всичко си идва на мястото, докато привидно се разпада – късат се плакати, страници и дрехи, падат мивки и страхове, изричат се думи, забранени в храм, но разрешени от здравословната емоция. Докато всеки извървява път, обратен на този, описан в свещените писания – от ада през чистилището към рая на осъзнаването какъв искаш да бъдеш, за да започнеш да бъдеш себе си. В „греха си“ душите не са осъдени, а разкрепостени и спасени.
В този ред на мисли…тъй като по-горе поставих червената точка…по ягодите, мама му на Джейсън беше велика! И не само тя. Всички актьори изграждат завършени, монолитни герои. В това е уважението към публиката – да представиш образи, които не са направени от плаващи пясъци, а от плът и кръв и точно през плътското да поведеш разговор за осъзнатото и възвишеното.
Може би защото Цвети Пеняшки изигра Юда и в друг спектакъл се качи на друг кръст, сега е успял да продължи темата така, че да режисира актьори, които играха с бродуейски размах и да ги изправи пред кръст, който е наистина честен. Много е трудно да представяш герои с многопластови слабости, без в това представяне да има видимо слабо място. Още по-трудно е, когато го правиш през смешното и комичното. А най-трудно е, когато точно „Честен кръст“ ти се падне за дебютен спектакъл в Куклен театър като старозагорския (Илияз Иляз). Но пък успехът е пропуск и аз съм нетърпелива да видя към какво.
След края на спектакъла, точно пред залата една дама питаше излизащите зрители „Доволна ли е публиката?“ Впечатлена, възхитена, замислена и развеселена е. И дълго стоя пред входа на театъра, за да кипи в обсъждане.
Има какво да се види за първи път, ако този спектакъл се гледа два пъти.
Честен кръст!

Маргарита Тотева