Изповед на един монарх от лудницата - Десислава Василева

            Загасете осветлението! Марш по леглата!

            Намираме се в лудницата, някъде по етажите. Стените някога са били бели, но вече приличат по-скоро на сдъвкана, изплюта и настъпана дъвка по паважа в кален ден. Отнякъде долитат викове и лай на кучета. Очакването, искрената лудост и несъзнаваните опити за сграбчване на последната човещинка в света ни, задвижван от пари, се носят на талази из помещенията на душевната болница.

            В представленията на Нина Димитрова, както е и тук в „Дневникът на един луд“, всички са равнопоставeни – актьори, режисьор, сценография. Да, напълно правилно ме разбирате – сценографията е дотолкова действащ и движещ механизъм, колкото е и актьорът. В моноспектакъла на Стелиан Радев той си партнира с изключително добре измайсторената сценография. Тя подава на актьора понякога лула, друг път четка, а често се случва да претърпява повече метаморфози от главния персонаж.

            Далеч от излъсканото, красивото и естетическото е концепцията на спектакъла. Той пленява със своята искреност, интелигентност и неподправените реакции на Радев, които възвръщат светлинките в очите на свидетелите на случващото се на сцената.

            Сцената е следната:

Един монарх - крал на Испания, бивш чиновник
Искрена надежда за спасение на човешкото достойнство
Бягство в лудостта
Пределно изнервен пазач
и
Нефункционираща система

            А някога чичо Вазов е казал „Лудите, лудите - те да са живи!...“. Лудите ще спасят света, или поне се опитват да спасят своя, натровили се вече от чернилката на безбожно бързата матрица, която с касапски сатър коли и беси по свое осмотрение (особено ако от теб не се носи аромат на хилядарки). Единственият изход води към лудницата, където въпреки че бият с тояги и сервират зеле за закуска, въпреки че те поливат с ледено студена вода и отстраняват всякакви белези на личностна идентичност, ти оставят човещинката. Човещинката, която жадните за богатства иманяри и управници никога не са притежавали.

            Това е дневникът, изписан с горчивите истини за живота ни, тези които трудно се преглъщат, дори и с алкохол. Изключително лесно наранимата тъкан на човешката душа и опитите на един човек да я запази, жертвайки трезвомислието си.

            Загасихте ли осветлението? По леглата ли сте вече?