Инфлация на душата - Катерина Георгиева

           Познавам Магдалена Митева от работата й в Държавен куклен театър-Видин. Непокорна, артистична, шеметна и непоколебима в идеите си. И въпреки, или точно заради това, че е встрани от обичайния театрален шум, нейните спектакли винаги заживяват в някаква своя отделна, защитена и магична вселена. Тя е автор, режисьор, сценограф и понякога музакален оформлител на своите представления, но затова по-късно. Очаквам работите й винаги с особено любопитство, защото въпреки разпознаваемия й стил, никога не съм сигурна какво е измислила „този път“. Нейният „Изгубеният ключ“е едно от куклените събития, които и до днес ме кара да предпочитам света на измисленото пред този, който ни се предлага като „реалност“. Не всички нейни опити са ми действали така, но ценя факта, че тя е един от театралните ни бунтари, който не предава себе си и следва единствено вътрешния си пулс. „Въздух“ е последният й авторов спектакъл, който има социална посока. Отново разположен на основата на импровизацията и минимализма, този неин театрален й жест е насочен към опазването на нашата майка Земя. Двамата актьори, които много харесвам, Теодора Рашед и Пламен Кънев, са като феите от приказките, които нежно, деликатно и с отношение към всеки детайл ни превеждат по най-краткия път по отделните сцени на „найлоновия театрален свят“. Сцената е отворен квадрат, по чиито паравани спят звезди. Земята почти не се забелязва от натрупаните като в моден кич найлонови торбички, символизиращи не само нашето крайно несъобразно природата същесвуване, но и разпада на човешката душа измежду шума на развитието на цивилизацията. Никога не съм харесвала думата „цивилизация“. Имам чувството, че тя е измислена, за да служи на някакви тайни служби за поддържане на човешкия дух на високо ниво – ето, човекът създаде това и онова, човекът върви напред, човекът вече не е маймуна, човекът е висше същество. Абсолютни капиталистически глупости. Човекът имаше крава, кокошки, хапваше си най-вкусните яйца, простираше живота си отвъд зелените поля на родината си, всяка пролет поднасяше на старата си майка уханни цветя от градината на живота, беше свободен да избере природата за свой мир и покой. Но той предпочете леко и бездарно да се „цивилизова“. Да се пренсе в града, да си купи кола, да бръмчи с нея денонощно, да я кара сам, да си купува онези неща, които не му трябват за този живот, който не харесва, да ходи на места, които не вижда от телефона си, за да ги снима със същия, защото иначе не е бил жив, не е бил там, не е бил, и така постепенно, човекът спираше да бъде, а все повече започваше да „присъства“. В спектакъла всички тези иначе цинични фази от развитието на обществото са показани съвсем кратко и условно – сценичните образи са найлонови варианти на прототипите, които се разгръщат пред нас като животни, поляни, къщи, водопади, градове и пътища. На фона на класическа музика виждаме как човекът много бързо изоставя скучното и автентично живеене, за да реализира щампата на съвременния човек и добре да се впише в рамките на модерното общество – динамично, отричащо, замърсящо, успешно, дигитално, в крак с всички мигновени тенденции и моди, маркетингово, рекламно, общество на килограм, на промоция, на едно вдишване и издишване. Бих желала повече от драматургията, твърде бързо ни бяха показани картините от отделните фази и мисля, че представлението би се разгърнало малко повече, ако те се обогатят и доразвият. Същото пожелание имам за финала, в който двамата актьори са на пазар и се обличат в изящно прилягащи им торбички. Сцената е достатъчно изразителна и бъбрива – торбичките дрехи са станали нашата тленна обвивка, те са нашият икономически марж, който все повече ни затрупва, за да скрие онова, най-съкровеното, чиито глас е станал тих, неуверен и плах под пластове и материи. Харесва ми, че спектакълът не е осъдителен, напротив, той борави ефирно с намигване и закачка към една болезнена тема и ни оставя сами да си припомним, че в разрушението и замърсяването на Земята неизбежно „спонсорираме“ и инфлацията на душата.