Не сме платени, мразим ви безплатно - Десислава Василева

            Това, драги ми читателю, са думи на истински борци за въображаема свобода. Дейци на правдата, които ще ни отведат до постлан с рози път към щастието! С една дума - ГЕРОИ.

            Напоследък все по-често виждаме как предполагаемите ГЕРОИ влагат цялото си съществуване в една измислена кауза. И се боооорят ли, борят срещу несъществуващия им враг. Така е и тук, ама май е време поне да ви кажа за какво иде реч.

            „Лукчо“ на театър Ателие 313 е едно представление за герои, но не какви да е, а фалшиви, както пееше някога Тодор Колев. Та, положението е такова - има налични герои, които са фалшиви. Отвсякъде изскачат амбиции, недостижими цели, припряни разговори и какво ли още не, което никак не е присъщо за един истински герой.

            От друга страна пък самоувереността стъпва тежко и не е пропуснала нито един. Нека върнем малко назад лентата.

            Тъмнина. Лъч светлина разрязва лепкавия мрак, прожекторът окъпва в светлина един малчуган. На гърба на тениската му пише Лукчо (ахааа, значи това е Лукчо!). Ами да ама не, освен че се намираме в изключително странно място, пренаселено с неизползваеми предмети (БАРИКАДАТА), на сцената посредата лежи пробитото корито, което някой би се направил на буржоазен господин и би го нарекъл вана (корито си е!). Та, в това корито спи явно някакъв писател и всички започваме да си дърпаме косите - ама това го няма в Лукчо. Няма и да го има, уважаеми, текстът на спектакъла е кърпен по няколко текста, които са на Джани Родари, Нушич, Киплинг и Валери Петров.

            Ако мога да дам една дума, с която да опиша представлението (няма да е лук), то тя ще бъде своенравно. Ама не се подлъгвайте по обречената връзка на каноничните отношения режисьор-актьор-зрител. Тук нещата се случваха на момента и публиката има усещането, че абсолютно всичко на сцената се съгражда сега и го вижда за първи път по този начин.

            Със сигурност за това благоприятно чувство спомагат закачките с публиката, с която актьорите станаха първи приятели. А представете си какъв хаос беше на сцената - разпръснати по сцената предмети, от които се появят.ват барикади, къщи, улични пространства. Абе, общо взето метаморфозите са им добре познати.

            Но не само в сценичното пространство се извършват променливи пресечни линии - в героите са още по-променливи! И така започваме да наблюдаваме:
-лидерът на групата, кръстникът на протестите, плаче за баба си.
-женският образ, който е може би дори по-мъжествен от останалите, има слабост към песните и бъбренето.
-Казановата е всъщност непораснало дете, което обича да се закача с каки и да си играе на войничета.

            Готина шайка, а? Революцията е неизбежна с наличието на подобни персонажи. Да ама не, както всички останали, решителността на героите е голяма и истинска, но само на думи.

            Сигурно сега се чудите къде се намесва Лукчо. Сега ще ви кажа, Лукчо е средството, с което малкият малчуган от по-рано ще натрие носовете на всички фалшиви герои. А как? Като го вкара в проблем и докаже, че е истински герой, ама разбира се. От тук започват приключенията на Лукчо в света на революциите.

            Любопитна е намесата и присъствието на кукли, които изглеждат на мястото си. Въобще не се чудиш сега пък това откъде дойде. Балансът е постигнат, златната среда между двата свята е точно премерена.

            Всички парадират за свободата, но никой всъщност не знае какво е и как изглежда тя. Затова ще ви я покажа нагледно: