Ръжда разяжда желязното скеле на живота - Наталия Вълкова

            Всеки от нас е гледал поне един филм за потенциална постапокалиптична ситуация на Земята. Убедена съм, че на всеки от нас поне веднъж по време на пандемията му е минала мисъл дали няма да последва нещо подобно – разрушени и изоставени сгради, полудели и осакатени хора, изчезващи животински и растителни видове, недостиг на вода и храна, липса на светлина; постоянна надпревара за оцеляване, в която ще победят малцина, готови да сринат всякакви морални ценности.

            Действителността в спектакъла „Прегаряне“ на Веселка Кунчева е много подобна и дори плашеща на моменти. Свят, в който всеки е на ръба на бърнаут, всеки е потиснат. Цел на съществуването е това да си успешен и перфектен във всяка сфера от живота. Място за емоции и мисловна дейност няма. Те са забранени. Щом успееш да постигнеш това, тогава и само тогава можеш да си спокоен и доволен. Спокойствие, което придобива фиктивно значение и се оказва нещо недостижимо. Истината е, че се превръщаш в някой, който не си, защото и да си себе си е забранено.

            Силите на актьорите постепенно издъхват пред очите на публиката. Действащите лица се борят срещу установения ред, основан на тези фалшиви ценности; борят се психически и физически. Подскоци, непрестанни надбягвания, строполясвания ги изтощават до крайна степен и движенията започват да им пречат. Полегатата сцена и 3D мапинг създават перспектива, носеща усещане за движение назад и потъване, поредната лъжа в живота на „състезаващите се“ – бягат напред, но се отдалечават все повече от важните неща в живота, скачат напред, но някаква сила като ластик ги връща в начална точка. Жертват се за неясна цел, която е обсебила съществуването им.

            От чигите висят куфари, навързани като сгради, пълни с всичко, на което му е придадена стойност без основание; всичко, с което човек се затрупал, без да отсява кое е истинско важното за него. Създалата се атмосфера на сцената, липсата на цвят, светът от железа излъчват студенина, способна да вледени човешкото тяло, а заложеният песимизъм в драматургията – да довърши и психиката. Корозията се разпространява със светкавична скорост по желязното скеле на живота. Разяжда го, руши го и няма сила, която да спре процеса.

            „Прегаряне“ е спектакъл, който потиска заради негативната нагласа към света, в който живеем. Спектакъл, в който надежда няма. Докато гледах по-скоро исках да се откажа от живота и да приключи мъчението, което сами си създаваме, отколкото да променя заобикалящото ме и да се насладя на красивото. Отчаянието се настани в душата ми и седя дълго време там, дълбаейки своето място. Съмнението също се присъедини и вече не съм сигурна дали ще успеем да отстраним ръждясалите греди и да ги подновим с нови, по-здрави.