Сантяго - Анита Ангелова

           Винаги съм харесвала начина, по който Хемингуей описва отделните сцени в разказа си „Стареца и морето“. Ожесточената борба на стареца с акулите, слънцето, което е толкова силно, че може да те изпепели и всичко останало, което те кара да се чувстваш все едно си на лодката при стария рибар и усещаш всичко, което и той преживява.
Сантяго е филм, който разказва историята по един смразяващ начин. Казвам смразяващ, защото картината е пренесена в ледовитата Арктика. Ако при Хемингуей цветовете на картината са жълтеникаво оранжеви, със син оттенък от водата, то при Сантяго картината е синьо-бяла, а върху бялото пурпурно червено. Във водата сякаш кръвта се разрежда и губи обичайния си цвят, но върху сняг цветът ѝ става по-искрящ, по-плътен.

           Филмът на Андрей Кулев ни пренася в света на ескимосите и тяхната борба за оцеляване. Ежедневното ходене за риба и непрестанното ѝ готвене и сушене. Колкото повече риба си хванал, толкова по-добре. Ако при Хемингуей се обръща внимание на борбата за спасяване на рибата, то при Кулев първо, че борбата е с бели мечки, второ, че на преден план е изнесена тревогата на момченцето, което седи на брега и очаква завръщането на Сантяго. По този начин режисьорът поставя фокуса си върху взаимоотношенията между стареца и момчето.

           Финалът продължава главния план на филма, като показва голямата радост на момчето, когато открива стареца. Въпреки този силен акцент, сцената, в която умира огромната риба, е изпълнена с много ярки и запомнящи се цветови нюанси, които разкриват убийството.