Угасващата светлинка и надвисналата смърт - Наталия Вълкова

Мрак, димна завеса и висящи въжета – това е мястото, на което се решават животите на персонажите, на което нишката на съдбата бива прекъсвана. Силуети на грамадни черни фигури се появяват и изчезват и множество малки светлини проблясват за миг в дъното на салона, там същите тези светлинки отмерват оставащото време на всеки човек. Усещане за мистичност завладява сцената, като че ли предстои да бъде споделена с публиката някоя тайна. Ето така започва спектакълът „Ученикът на смъртта“ на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен, първото представление от програмата на „Пиеро 2021“.  

 

            Актьорите, облечени в черни плащове, водят от високи платформи дървените марионетки. Те се надвесват над куклите, също както Смъртта се надвесва над героите, преди да отнеме техния живот. Със съществената разлика, че кукловодите не отнемат, а дават живот. С всяка следваща сцена, декорът се завърта, платформите се разместват и потъват в тъмнина. Сякаш действието се развива в небитието, в безкрая, в безвремието. Сякаш в смъртта се крие безсмъртието.

В един момент куклите наистина оживяват, щом техните конци се сливат с формиралите се дървета от спуснатите въжета. А в образувалата се гора се появява и още една кукла – също от въжета. Очите ѝ бляскат в жълто като две светулки. Това е куклата на мъдростта, на предпазливостта, която прави опит да предупреди Бартек – главното действащо лице, че със Смъртта не бива да се правят сделки, защото (както и в действителността) с живота не трябва да се играе. Но човек е склонен да рискува в името на славата, на силата и на богатството. И последствията на подобно решение са налице: страдание, разкаяние и най-важното – достигане до прозрение.

Като всяко събитието на живо и спектакълът на плевенската трупа беше заплашен от технически проблеми, които успяха да нарушат създалата се задушевна атмосфера. Но близостта на публиката, която беше настанена на самата сцена, с актьорите и куклите ги свърза отново. За да може и тайната най-накрая да бъде узната от всички присъстващи – всяко наше действие и решение имат своите последици върху бъдещето ни, а времето, което ни е отредено на света, е твърде кратко, за да се вкопчваме в преходни идеи, фактори и материи като величието или материалното богатство. Вместо това бихме могли да отделим повече внимание на това да опознаем по-добре себе си и да се научим да се гордеем с личностите, в които сме се превърнали. И ще бъдем истински късметлии, ако успеем да постигнем това, преди светлинката ни да угасне. Но ние тези неща вече ги знаем. Или пък не съвсем?