Съноподобен абсурд

Вчера бях в пустинята и карах колело. Видях един жираф с вестник под ръка, акула, която храни мечка с мед, кит, който продава сладолед, след това пътувах с влак, срещнах танцуващи сладкиши и видях невидимото дете, като през цялото време чувах камбани и си припявах ,, рам-та-ра-ри-ра-ра-рейра...”

Знаех си, че няма да ми повярвате, но това се случи наистина в Държавна опера Стара Загора, по време на премиерния спектакъл на Веселка Кунчева ,,Невидимо дете”, част от съпътстващата програма на Международния куклено-театрален фестивал ,,Пиеро”. Представлението е музикално и е вдъхновено от творчеството на фронтмена на група P.I.F. – Димо Стоянов, който почина през 2020-та година. 

Песните бяха представени с музика на живо от композитора Милен Апостолов и членовете на групата – Иван Велков, Мартин Профиров и Христо Михалков, които бяха тихата, нежна и ,,невидима” част от чудноватия свят на представлението. Със съвсем други думи мога да опиша това, което се случваше зад тях на сцената. Представете си най-шантавия, цветен сън, без определена логика и последователност, с много преекспонирани персонажи, различни емоции, озвучен от любимите ви песни. Събуждате се объркани и не знаете какво точно се е случило, но все пак сте развълнуван от ,,копнеж и страх” и се питате ,,защо боли?”. 

Постановъчният ключ на представлението е решен чрез принципа на клоунадата. Сюрреалистичните интерпретации показват различния дух на песните и на магичното невидимо присъствие на вокалиста. Сякаш всичко е стъпило на стълбичка над реалността и я наблюдава и пречупва през призмата на съновиденията. Актьорската игра набляга на експресия, чрез която артистите обрисуват с тела и жестове текстовете на песните, с цел те да оживеят на сцената. Това е от слабите елементи на представлението, тъй като жестовете са бутафорни и остават такива до самия финал без да надграждат и интерпретират смисъла на думите и музиката. Това създава усещане за  монотонност, която не допълва добре богатата картина от образи, цветове и музикални елементи. 

Творчеството на групата показва както тъмните кътчета на душата, така и красотата в света през детското и наивното. Тези елементи бяха заложени, но имаше незавършени образи, стоящи наивистично и недовършено.  Най-силно на този елемент беше наблегнато през образа на Палячото, изпълнен от Калоян Георгиев, чието деликатно общуване с персонажите създаде усещане за уют и лекота. 

Тъй като в спектакъла е проблематизирано усещането за безсмисленост идващ от една от най-обичаните песни на групата ,,Колело”, се замислих как да завърша този текст, намирайки смисъл в абсурда. Но всъщност има ли нужда да търсим смисъл в невъобразимото? Не е ли точно там смисъла му? Просто трябва да му повярваш и да избягаш в света му, когато в реалността се почувстваш като невидимо дете. 

Теодора Войводова 

Фестивалът се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на културата, Община Стара Загора и Национален фонд „Култура“.